“Доказал съм, че правя шампиони. Важно ми е хора да направя.” - Сенсей Ариф Арифов

 “Доказал съм, че правя шампиони. Важно ми е хора да направя.”

Сенсей Ариф Арифов - за детството в Каварна, избора да остане в родния си град и мисията да възпитава не само добри спортисти, а преди всичко добри хора. 

Днес в рубриката “Хората на Каварна” събеседник ни е Сенсей Арифов - човек, посветил повече от две десетилетия на децата на Каварна. В разговора той се връща към детството си в старата каварненска махала, разказва как карате се превръща в негов житейски път, защо избира да остане в родния си град и каква е истинската мисия на един треньор. Това не е разговор само за спорта. Това е разговор за възпитанието, доверието, дисциплината и хората, които оставят следа в живота на другите.

Сенсей Арифов, разкажете ни за детството си. Какви хора и каква Каварна Ви изградиха като човек?

Роден съм през 1970 година в така наречената турска махала, на улица “Пейо Яворов“ №42. Една много шарена махала. Там живееха българи, турци, цигани и смея да твърдя, че точно тази махала ми даде първия старт в живота. Много деца имаше в махалата - това ми е най-яркият спомен. Съседите бяха като половин родители, контролираха ни. Беше едно истинско колективно възпитание със съвременните за онова време методи.

Много добре си спомням чичо Илия Тумбула. Строг, но справедлив човек. Винаги успяваше да приземи всяко дете, което се опитваше да полети в грешна посока.

Аз бях много палав. Обичах много да плувам. Плуването е може би втората ми любов след карате. Имам сериозни постижения като плувец аматьор. Без да звучи самохвално, но за едно момче от малък град като Каварна да победи републикански шампиони по плуване на своя територия, в морето, наистина си е постижение.

Така че детството ми наистина премина 90% на улицата и на морето.

В училище класна ми беше Иванка Паличорова. Тя също има немалък принос за това, което съм днес. Позволяваше ми много, но и изискваше много. Имал съм учители, които бяха добри по душа, но по-слаби педагози. Паличорова беше силна личност, строга. Нейното отношение като учител остана и като мое отношение към децата в залата.

Кога и как карате се превърна от детско увлечение в житейски път? 

В махалата повечето деца залитаха по футбола. Имах един съсед Косьо, синът на Илия Тумбула. Имаше една книжка с разни картинки – ръце, крака, техники, удари. Не знам как беше попаднала в ръцете му. Разглеждахме я всеки ден. Това беше нещо много различно, защото дотогава познавахме основно топката като средство за игра. 

Бях на седем години. В нашето махаленско дере си правехме тренажори за карате. Обличахме едно дърво с плат или хавлия и започвахме да удряме с ръце и крака. Естествено, не знаехме нищо. Болеше ни. Получавахме сериозни травми. Един ден удряме, една седмица се възстановяваме. Това бяха първите ми тренировки. Дърветата помнят…

След това започнах да търся къде всъщност има карате. Историята на карате в България е много интересна. До началото на 90-те години карате беше забранено. Право да го тренират имаха само служители на МВР. По това време аз още бях тийнейджър. Предстоеше ми военната служба. Така че моят досег с карате беше съвсем любителски - книжките и филмите на Брус Лий.

Когато започнах работа в полицията, не знам дали заради физическите ми дадености или по друга причина, началниците ме изпратиха на курс за инструктори по полицейска лична защита. Така във Варна се запознах със сенсей Тони Петров (2004 г.) - тогава главен инструктор по полицейска лична защита.

До този момент аз търсех себе си. Но когато започнах работа в полицията, в срещите ми с хората и най-вече с децата почувствах, че учителското е в мен.

И точно на този курс сенсей Тони Петров беше човекът, който откри този потенциал. Аз го усещах, но не бях убеден, че го имам. Той го видя и ми каза:

“Защо не отвориш клуб по карате в Каварна? Аз ще ти помагам с каквото мога.”

Имало ли е момент, в който спортът Ви постави пред трудно изпитание?

Заедно с моя приятел и колега Ердоан Демиров (Доги) тренирахме рамо до рамо. Той тренираше бокс, аз карате. Взаимно си помагахме в тренировките. За мое злочестие претърпях много сериозна контузия на лявото коляно. Разкъсани коленни връзки, разкъсан менискус. Тогава условията бяха по-мъжки. По-мъжки се биехме, по-мъжки тренирахме.  

Потърсих помощ от доктор Шолев, хирург-ортопед. Това беше в началото на 90-те години и той ми каза, че медицината все още не е толкова напреднала, за да даде категоричен отговор дали ще се възстановя напълно. Единственият му съвет беше да почивам известно време и да видим как ще се отрази това на коляното. Почивката ми се отрази добре. Ползвах и патерици. Постепенно започнах да прохождам. Именно тази травма ме принуди за известно време да се отдръпна.

Но не се отказвам никога. Никога. Докато дишам, целта се гони.

Много хора напускат родния си град. Защо избрахте да останете в Каварна и тук да създадете клуба? 

Аз съм кореняк каварналия. Обичам си града. Имал съм възможности, особено след като завърших Националната спортна академия “Васил Левски” - София,  да остана на други места, но винаги нещо ме е връщало тук. Каварна е моят дом. Тук са приятелите ми, спомените ми, тук е семейството ми.

Когато Сенсей Тони Петров ме насочи към отваряне на клуб в Каварна започнах да усещам своето призвание. Тогава разбрах, че мога да бъда полезен на децата, че имам какво да им дам.

Решението да направя клуб не беше лесно. По това време (2005 г.) в Каварна нямаше карате. Нямаше традиции, зала, оборудване. Имаше само желание. Тук искам да спомена Десислава Якимова, защото тя беше моята дясна ръка.

Никога не съм мислил, че ще стана богат от карате. Но знаех, че мога да направя нещо хубаво за града. И до ден днешен най-голямото ми удовлетворение е, когато срещна вече пораснали мои възпитаници. Те ме поздравяват, водят децата си при мен, разказват ми какво са постигнали в живота. Това е истинската награда.

Успея ли да върна поне едно дете обратно в Каварна, значи съм си свършил работата. Искам Каварна да има млади хора. Да има деца. Да има живот. Всеки човек, който остане тук и работи за този град, е ценен.

Помните ли първата тренировка с деца? Как се събраха първите Ви възпитаници?

Първите ми деца... те са като първата ми любов - незабравими.

Каварна е малък град. Всички се познаваме. Казах на няколко свои приятели, че ще правя клуб по карате. Те, съответно, казаха на свои приятели и познати.

Спомням си, че влязоха много плахи и неуверени в залата. Ние залите по карате ги наричаме доджо. Влязоха в доджото с много грешна представа за карате. Мислеха си, че това е нещо агресивно, с много кръв, фрактури и контузии. С такава нагласа дойдоха. След няколко тренировки, в които разказвам какво е карате, децата се отпуснаха. Лицата им станаха по-ведри. Започнаха да канят свои приятелчета да дойдат и те да опитат.

И така, след около месец, групата набъбна до 10–15 деца. За мен това беше малък шок, защото още не бях убеден дали имам педагогическо отношение към децата.

Как спечелихте доверието на първите родители и как започна историята на клуба? 

Децата и техните родители много ми помогнаха. Тогава с децата и родителите гледахме в една посока - развитието на тези деца, както в спорта, така и в живота.

Много родители ми казваха: “Направи го човек.”

А аз им отговарях: “Хора, аз съм треньор по карате. Мога да ги направя каратисти…”

А те казваха: “Не, не. Той... или тя... малко куца дисциплината, по-палав е, скача да се бие...“

Не ни трябваше много време, за да заработим в правилната посока. Затова съм много признателен и на децата, и на техните родители. Децата разбраха моята идея, че ние не предизвикваме агресия.

Беше въпрос на време да намерим помещение. За бойните изкуства е добре залата да е по-голяма, защото това е динамичен спорт и тесните пространства не са подходящи.

Помощно училище „Любен Каравелов“ ни приюти. Във физкултурния салон на училището започнаха първите тренировки на Клуб по бойни изкуства „Калиакра“.

Кое е най-голямото Ви постижение като треньор? Имало ли е дете, което никога няма да забравите?

Преди време много обичах да посочвам имената на успелите си деца. Но какво се случи? Тези, които бяха по-малко успешни, започнаха да се натъжават или да се чувстват недооценени.

От доста време вече не споменавам имена. Има деца, които са оставили дълбока диря в мен. В нашето доджо имаме Стена на славата. Там съм закачил техните снимки. Но имена не искам да споменавам, защото има деца, които не са толкова успешни като спортисти, но са успешни като хора.

Работите с деца повече от две десетилетия. Как се промениха те и по-трудно ли е днес да ги привлечете към спорта?

По наше време в Каварна имаше много деца. От две хиляди деца можеше да си избереш пет приятели според твоите интереси, ценности и разбирания. Днес децата са много по-малко и този избор почти го няма.

Случвало ми се е да виждам как деца убеждават мои възпитаници да се откажат от спорта, че било скучно, че си губят времето. Започват да се колебаят кое е правилното - да тренират или да се откажат. А когато прекарват по-голямата част от деня в училище и навън, а в доджото са само час и половина, влиянието на средата е много по-силно. Оттам идва и големият отлив.

Друг сериозен проблем е, че родителите все по-често губят доверие в учителите. Може би понякога имат основания, защото няма идеални учители и няма идеални хора. Но ако детето вижда, че родителят не вярва на учителя, и то няма да му вярва.

Много е трудно. Опитвам се да говоря с децата. Имам тренировки, в които почти само разговаряме за тези неща. Понякога се чувствам безсилен, защото изкушенията извън залата са много по-силни от мен.

И тук идва ролята на родителя. Той трябва да подкрепя учителя. Трябва да застане до него. Само когато родители и учители вървят в една посока, детето има най-голям шанс да израсне като добър човек.

След толкова години като треньор, какво най-важно искате да оставите на децата?

При нас тренировката започва и завършва с поклон. Това е много характерно за карате. Трябва да уважаваш противника, учителя, въобще всички хора, защото благодарение на тях се развиваш като човек. Не живееш сам на този свят.

Аз никога не съм делял моите деца на успешни и неуспешни. За мен всички деца са си мои деца и ги обичам еднакво. Искам всяко едно от тях да е успешно като характер, като човек, а не само като спортист. Защото спортът е много полезен за децата, но ако развива силно его, започва много да пречи.

Идеята на карате е да приемаш смирено успехите и загубите с достойнство. Това е. 

Имам една дефиниция за дисциплината:

Мотивацията те кара да започнеш. А дисциплината те кара да завършиш.

Винаги съм се опитвал да повтарям това на децата. Често казват: „Той е много мотивиран.“ Но мотивацията е до време. Дисциплината е движещият фактор в живота на човека.

Затова това е и моята мисия. Да, доказал съм, че шампиони правя. Но хора искам да направя. Хора, които да бъдат пример за другите.

– И помнете, деца, медалите са преходни, а постъпките ви са вечни.

Интервю: Юлия Василева

Публикувано във вестник „Факел“
Поредицата „Хората на Каварна“

Млад човек, който връща песните у дома - Ивайло Василев

 

“Една народна песен е толкова богата на теми и ритми, че по нея може да се заснеме цял филм.”

Разговор с Ивайло Василев за фолклора, Каварна и хората, които пазят традициите живи

Във време, когато много млади хора търсят реализация далеч от родния си край, Ивайло Василев прави обратния избор. След завършване на музикално образование в АМТИИ “Проф. Асен Диамандиев” в Пловдив и педагогика в ШУ “Епископ Константин Преславски”, той се завръща в Каварна с ясна мисия - да работи за съхраняването и популяризирането на добруджанския фолклор.

Днес, като организатор на художествена дейност към Пенсионерския клуб в община Каварна, Ивайло ръководи няколко певчески групи за автентичен фолклор, работи с възрастни хора и деца, възстановява обичаи и празнични традиции и доказва, че фолклорът не е спомен от миналото, а жива връзка между поколенията.

Освен че обучава изпълнители и създава нов репертоар, той събира и съхранява стари добруджански песни. През годините десетки хора са му поверили свои песнопойки, ръкописни тетрадки със записани народни песни. Това е безценен архив, който днес продължава да живее чрез неговите състави и чрез младите хора, които той въвежда в света на българския фолклор.

Ивайло, завършвате образованието си се връщате в Каварна. Защо избрахте родния си град? 

Напоследък се наблюдава тенденция младите хора да търсят реализация в големите градове, което може да се окаже пагубно за малките населени места. Аз избрах родния си град Каварна, защото вярвам, че мога да бъда полезен на хората тук. Преди да започна висшето си образование, ми се налагаше да посещавам курсове при специалисти в големите градове. Именно това породи у мен идеята, че и Каварна има нужда от повече специалисти в различни области. 

Има ли перспектива за млад човек в Каварна днес?

Има, макар и не голяма. Но истински талантливият артист се познава по това, че и с малко ресурси може да създаде шедьовър.

Разкажете ни повече за Пенсионерския клуб и неговата дейност. Какво място заема той в културния живот на града?

Пенсионерският клуб има традиции, създадени от достойни личности много преди мен, и аз винаги съм ги уважавал. Днес с чест ръководя певческите групи “Добруджанка”, “Жарава” и “Шевица”, с които продължаваме да работим за доброто име на клуба.

Старая се всяка от трите фолклорни групи да има свой облик както по отношение на облеклото, така и на репертоара. Разбира се, съобразявам се и с възрастта, и с възможностите на всеки участник. Акордеонистите, които акомпанират на групите, са Георги Калчев и Христо Маринов.

Искам да подчертая, че когато започнах работа като ръководител, въведох правило на празниците, в които участваме, да изпълняваме песни, свързани с конкретния повод. В репертоара ни има песни за Бабинден, Трифон Зарезан, Баба Марта, 3 март, Коледа, за лекаря, за хляба и много други. Практически имаме песни за всеки празник и повод.

За първи път в Каварна въведох към песните и театрални сценки, режисирани от мен, които допълват и пресъздават съдържанието и посланието на песента.

Как протича творческият процес с нашите каварненски баби? Какво Ви впечатлява най-много в работата с тях?

Творческият процес започва с търсенето на песни, които са по-малко познати. Представям ги на групите, след което започваме да ги разучаваме акапелно. Разяснявам структурата на песента, нейния характер, темпото, местата с орнаменти и начина, по който трябва да бъде изпълнена. Повтаряме песните многократно, обсъждаме и смисъла на текста - за какво се пее и какво носи песента.

Това, което най-много ме впечатлява в нашите певици, е желанието им за изява. Те са неуморни. Много от тях все още работят и въпреки това успяват да съчетават професионалните си ангажименти с репетициите.

Откъде намирате песните, които изпълнявате? Случва ли се да откривате и възстановявате местни добруджански песни?

Предимно ги откривам в интернет и чрез различни народни изпълнители. Много песни получавам и от самите певици. Леля Желка и леля Недялка ми дадоха много песни още когато бях студент. Именно с техни песни се явявах на държавните си изпити и получавах отличени оценки.

През годините много хора ми подариха песнопойки, ръкописни тетрадки и листове с народни песни. Сред тях са първата ми учителка по музика Евгения Анастасова, Тодорка Ташева, Гинка Неделчева от Габрово, Янка Гладилникова, Недялка Тодорова, Желка Стойкова, Руска Димитрова, Янка Василева, Станка Петкова и много други хора от Каварна.

Освен песни, възстановявате и стари обичаи. Защо е важно те да бъдат съхранени и предавани на младите хора?

Да, това е изключително важно, защото обичаите носят в себе си общочовешки ценности. Те сплотяват хората, изграждат чувство за общност и са помогнали на българския народ да съхрани своята идентичност през вековете.

Чрез тях се връщаме към корените си, опознаваме кои сме и накъде е добре да вървим. В много от възстановките заедно със сестра ми Мила Василева включваме и деца, защото за нас приемствеността е най-важна. Вярваме, че докато децата познават и обичат българските традиции, ще я има и България.

Недялка Тодорова не само ми предостави много народни песни, но и сценарии за няколко обичая, които днес продължаваме да пресъздаваме.

Кои са Вашите съмишленици в тази дейност? Кой Ви подкрепя в усилията да пазите и популяризирате фолклорните традиции?

Мои най-близки съмишленици са сестра ми Мила Василева, с която заедно пресъздаваме различните сцени в обичаите, и уредникът на клуба Елена Диамандиева, с която подготвяме украсата и декорите за събитията. Разбира се, зад всяка наша изява стоят и самодейците от певческите групи, на които сърдечно благодаря за отдадеността и труда.

Искам да благодаря и на най-активните деца, които се включват в нашите инициативи – Владимир Пламенов, Петър Пламенов и Иванина Станчева, както и на техните родители, които ги подкрепят.

Община Каварна винаги е заставала зад инициативите на Пенсионерския клуб. С финансовата помощ на Община Каварна ходим на конкурси в чужбина. Благодаря за гласуваното доверие и на председателя на Клуба на пенсионера Йорданка Денева за подкрепата и доброто сътрудничество.

Изключително признателен съм и на моите преподаватели - Веселина Куцарова от Добрич, д-р Николай Гурбанов, доц. д-р Галя Петрова Киркова, проф. Светла Станилова, доц. д-р Рада Славинска и доц. д-р Зоя Микова. Всички те ме научиха на майсторството в народното пеене и на правилното интерпретиране на българския песенен фолклор.

Как се подготвят хореографията и сценичното представяне на обичаите и концертните програми?

Всичко е въпрос на задълбочена преценка - кое да остане и кое не. В много случаи идеите ми идват спонтанно. Една народна песен е толкова богата на теми и ритми, че по нея може да се заснеме цял филм. Аз се старая да търся не само това, което е в текста, но и това, което е между редовете.

Когато отсея най-интересното според мен, го прилагам още на първата репетиция. След това наблюдавам как се развива идеята и винаги очаквам мнението и оценката на самодейците.

Публиката Ви познава не само като ръководител, но и като изпълнител. Какво Ви дават срещите с хората от сцената?

Срещите ми дават много. Аз горя за идеята, вживявам се в песента и я разказвам на слушателите. За мен не е просто това да изляза и изпея нещо. Публиката ми дава голяма сила, аз винаги се старая да давам най-доброто, на което съм способен.

Кое е най-голямото предизвикателство пред съхраняването на фолклора в наши дни?

Според мен най-голямото предизвикателство е прекалената наситеност с информация и налагането на изкривени представи и предразсъдъци - понякога от медиите, понякога дори от семейството. Това затруднява предаването и съхраняването на фолклора.

Друго голямо предизвикателство е той да остане в чистия си вид. Напоследък се появяват много авторски и модернизирани песни, които не подчертават народното, а по-скоро го разваля.

Забелязвате ли интерес от страна на децата и младите хора към народната песен и българските традиции?

Да, има интерес. Вече четири години ръководя коледарска група и всяка година децата с желание научават нови песни.

Не се стремя само да ги науча да пеят. Разказвам им за ролята на фолклора, обяснявам им смисъла на песните и държа да знаят защо ги изпълняват. Искам това да идва от вътрешна необходимост и любов към традицията, а не защото някой им го е наложил. Бих искал децата още от най-ранна възраст да танцуват ръченица и да пеят български народни песни. За мен това трябва да бъде приоритет, защото така ще съхраним езика, традициите и културната си идентичност.

Докато разговаряхме с Ивайло Василев, стана ясно, че за него фолклорът не е професия, а лична кауза. Да събира песни, да възстановява обичаи и да предава традициите на следващите поколения - това е неговият начин да остане верен на родния край. А за Каварна е важно да има млади хора, които не само пазят паметта, но и ѝ дават бъдеще.  

Автор: Юлия Василева
Публикувано във вестник "Факел" Поредицата "Хората на Каварна"